СЪДБА И СВОБОДНА ВОЛЯ
Твърде често тези, които вярват в съдбата, не вярват в свободната воля. Често човек, успял да постигне успех в своята работа, мисли, че успехът се е появил вследствие на дадено нещо, а има и такива, които считат успеха за резултат от положените усилия и мислят, че всичко, което съществува, притежава свободна воля и може да постигне резултат, в съответствие с положените усилия. Има хора, които колкото и да се е стараят, не постигат успех. В този случай у човека възниква усещане, че нещо му пречи да успее и той започва да мисли, че има лоша съдба, която му пречи. Много хора смятат, че фатализмът се поражда от леността и наричат вярата в съдбата суеверие, а други приемат свободната воля като концепция и като идея, но са убедени, че в действителност светът се ръководи от съдбата.
Идеята за свободна воля не е лишена от смисъл и вярата в нея носи определени резултати. В същото време идеята за съдбата е залегнала много дълбоко и независимо дали я споделя или не, човек винаги намира в нея нещо притегателно. Способните да отгатват бъдещето привличат всички — и онези, които вярват в съдбата, и другите, които не вярват. Първите подхождат с доверие, вторите — с усмивка, — но и едните и другите се стремят към пророците, защото в това, което те правят, е скрита най-великата тайна. Всеки човек се интересува от собствения си живот, защото бъдещето винаги е тайна — тайна, по-загадъчна и велика от всички останали на земята. Никой няма да каже: „Не ми е интересно да узная бъдещето си, не ми е интересно да зная защо съм имал такова минало, защо имам такова настояще и какво ще е бъдещето ми“. Да получи отговор на тези въпроси е най-страстното желание на всеки човек.
Когато размишляваш за съдбата, често си задаваш въпроси: Съществува ли предварителен план и всяко житейско събитие съответства ли на този план. И ако съществува, кой е направил и на какви основания? Ако е начертан от Бог, защо един се оказва щастлив, а друг — нещастен, един — голям, а друг — малък; защо един се радва, а друг страда, макар че и двамата живеят под едно слънце и вървят по една и съща земя? Ако причината за всичко не е в съдбата, а в човешките постъпки, върху настоящето оказват влияние постъпки, извършени в миналото и ако е така, доколко човек е отговорен за тях? Тези въпроси ни увличат в дълбините на тайните на живота. Ако ни се удаде да им отговорим, ще бъде решен голям философски проблем.
Мистикът открива тайната на живота, като овладява изкуството да изгради свой житейски план в съответствие със собствените си желания. Но за да достигне до такова ниво, първо трябва да се откаже от своя собствен план. За човека, който няма собствени планове, е по-добре да се остави в ръцете на Бога. Колкото повече човек се довери на Създателя при своя план, толкова по-способен е да го направи сам. Това е подобно на ролята на майка, която не позволява на детето да върви самичко, докато не се е научило да го прави. В началото то зависи от нея. Когато прави първите си самостоятелни крачки, тя го придържа и не позволява да падне. Когато човек поема в свои ръце някаква отговорност, това се нарича свободна воля. Той вече се е освободил от зависимостта от Бога, която го е подкрепяла в началото, когато Бог е поемал отговорността за него. Ето защо светецът отначало прима волята Божия, за да може да продължи да се развива в съответствие със своята свободна воля. Тогава неговата воля става Божия воля. Ето какво отличава характера на светеца и характера на учителя. Светецът е напълно покорен на волята Божия, а учителят открива волята Божия в собствената си свободна воля.
Често питаме защо Бог — ако съществува, ако е любов и ако е добър и милосърден — допуска хората толкова много да страдат, сякаш ги наказва за нещо? Този въпрос е роден от нашата ограничена гледна точка. Ако очите ни бяха отворени и можеха по дълбоко да се вгледат в живота, бихме разбрали, че няма никакво наказание. Всичко е проява на милосърдието на Бога, но ние наричаме милосърдие само това, което можем да постигнем и разберем. Онова, което не е по силите ни да видим и разберем, приемаме за наказание. Независимо дали родителят се кара на детето или го милва, и в двата случая го прави от любов. Рабиндранат Тагор е казал: „Когато Ти ме настройваш на по-висок тон, аз чувствам болка. Но аз зная, Господи, че болката е нужна, за да ме настроиш на правилния тон“.
Когато успеем да обуздаем своето вълнение и постигнем умиротворение, като смирим своята воля пред волята Божия, започваме да откриваме Божията любов във всичко и никога вече няма да изпадаме в заблуждение, че Бог може да бъде нещо друго, освен любов. Ето защо суфият не нарича Бога Творец, Цар или Съдия, а Го зове Възлюбения, Любящия и самата Любов.
Много от хората предварително са убедени в някои неща и това убеждение закрива погледа им като стена. Те дори не се и опитват да погледнат малко по-далеч. Задоволяват се с онова, което вече знаят. Няма съмнение, че човек се ражда с определена мисия, която е длъжен да изпълни в живота си и която не само определя неговите инстинкти, качества и дарби, но и предопределя целия му живот. На Изток казват, че животът на детето може да се определи по неговите стъпки. Още крехкото краче на детето разкрива знаците на този план, който то е длъжно да осъществи в своя живот.
Съществува легенда, която хвърля светлина върху връзката между съдбата и свободната воля. Живял някога ясновидец, който работел като портиер в дома на един богат човек. На Изток има поверие, че бебето се ражда, след като пристигне ангел и начертае върху челото му неговата съдба. Портиерът бил необикновен човек и когато ангелът дошъл, той го посрещнал и казал: „Стой, къде отиваш? Аз съм тук стопанинът и няма да ти позволя да влезеш, докато не ми разкриеш съдбата на детето“. И ангелът му разказал. Така портиерът постъпил и следващия път, когато в къщата се родило още едно бебе. Минало време, родителите починали. Някога били богати, но по някаква причина се разорили и на децата се наложило да напуснат родния дом и да търсят щастието си сами, без всякаква подкрепа. Старият портиер поел върху плещите си отговорността да им помогне, но едва пораснали, юношите се пръснали на различни страни. Веднъж портиерът решил, че е негов дълг да отиде и да види как живеят. За ясновидеца няма нищо по-интересно от това, да провери достоверността на своето видение. За него е радост, когато всичко, което е чувствал отвътре, се материализира и се сбъдне. За него няма по-голямо наслаждение от това. И така, портиерът тръгнал на път и намерил първия юноша. Той работел като файтонджия и бил много опечален от това. Портиерът казал на младия човек: „Не можеш да избегнеш това, съдено ти беше да станеш кочияш. Но аз ще ти дам съвет, защото ми е мъчно, че ти, в чийто дом имаше толкова много коне, си принуден да се грижиш за конете на друг. Ето ти малко пари, иди в друг град и се заеми с обучение на коне. Богатите хора ще ти поръчват да тренираш техните коне и аз съм уверен, че скоро ще преуспееш“. Младежът попитал: „Мога ли да се заема с още нещо?“ Старецът отговорил: „Не, това е единственият път за теб. Трябва да бъдеш кочияш през целия си живот, ако послушаш моя съвет. Нищо друго не можеш да направиш, това е единствената отворена врата за теб. Постъпи както ти казах и ще постигнеш успех“. Младият човек се вслушал в съвета му и преуспял. Портиерът намерил вторият юноша и го попитал: „Как живееш?“ Той отговорил: „Как живея? Ходя по цял ден из гората, ловя птици и ги продавам в града, но едва ми стига да преживявам“. В това време сред управниците се появила мода да държат в дворците си птицата шабаз — царската птица. Портиерът го посъветвал: „Не лови пернатия дивеч, търси само птицата шабаз“. Младежът възразил: „Но ако не успея да я хвана ще умра от глад!“ Старикът отговорил: „Помниш ли какъв беше твоят баща и какъв си ти?“ — „Да, знам, че съм се родил нещастен“. Портиерът рекъл: „Ти ще станеш по-щастлив, като ме послушаш. Нищо не променяй, остани си ловец на птици, но лови птицата шабаз, която ще продаваш за милиони. Ето птицата, която трябва да ловиш“.
Този разказ ни помага да разберем действията на ясновидеца. Животът на тези юноши е бил предначертай, но в същото време е имало възможност за проява на свободната воля в пределите на този план. Ако те не бяха узнали за тези възможности, щяха да живеят беден живот. Това е един велик урок и тези, които са способни да го разберат, ще спечелят безкрайно.
Великият персийски поет Саади казва: „Всяка душа се ражда с определена цел и светлината на тази цел е запалена в душата“.
Индусите вярват, че хората се раждат с онова, което наричат карма — минали постъпки и впечатления, които душата донася със себе си под формата на по-добро или по-лошо влияние, за което предстои да плати. Несъмнено, в тази представа има известна доза истина, доказателство за което можем да открием твърде често, например в случаите, когато обстоятелствата принуждават даден човек да бъде слуга, сякаш за да изплати дълг към някого. У него може да няма никакво желание да служи, но в същото време обстоятелствата се стоварват на плещите му и той нищо не може да направи. Сякаш някаква висша сила му е предопределила такъв път и по собствена воля или по принуда е длъжен да отдаде цялото си време, мисли, привързаност и услуги на някого. В същото време виждаме, че има хора, които получават пари, комфорт, любов и привързаност от други, независимо дали го заслужават. Това показва, че макар между това, което даваш и което получаваш, да има връзка, всеки човек все пак се ражда с определени задължения. Дори велики и могъщи хора, чиито обстоятелства в живота са благоприятни, не могат да направят нищо, ако им е съдено да преживеят някакви проблеми — проблемите са неизбежни. А в друг случай, независимо от всички препятствия в живота, на човек изведнъж му се открива друг път. Не е необходимо много да се старае, всичко върви от само себе си. Това доказва съществуването на план, за осъществяването на който не са достатъчни само умения и съобразителност. Има моменти, когато ни е отреден лек живот, успех и изпълнение на желанията, но има и периоди, когато ни се налага да минем без всичко това и не ни е възможно да го променим.
Какво е съдбата — нещо, с което човек се ражда или е резултат от постъпките му? И едното и другото. Нека си представим художник, който е замислил картина. Той започва да работи и толкова се вдъхновява, че чувства потребност да измени замисъла. Работейки върху творбата си, той я променя до такава степен, че тя става съвсем различна от картината, която е замислил първоначално. Животът ни също може да бъде променен до такава степен в резултат от постъпките ни. Правилната постъпка, добрата постъпка носи продуктивна, творческа сила и може да помогне много повече, отколкото можем да си представим.
Въпросът е в това доколко човек може да помогне сам на себе си. На човека са му присъщи два подхода. Първият е механично съществуване, в което подобно на машина той е управляван от условията, от външните влияния, от космическото въздействие и от собствените си постъпки; всичко е резултат от механичната работа и, естествено, обръща живота му. Той не властва над обстоятелствата, просто е инструмент на влияние. Колкото повече е изразен този аспект, толкова по-малко е развит човекът. Това е белег за нисша еволюция. Но в човека съществува и друг, съзидателен аспект, който показва че той не е само частица от Бога, а е свързан с Бог, защото неговият истински Аз е самият Бог. Затова не се учудвайте на разказите за мъдреци, учители, светци и пророци, чиито думи са въздействали върху космоса и по чиято воля са се движели безброй хора. В това няма нищо удивително. Външно хората са едни и същи; сред тях няма нито един с височината на камила или големината на слон. По външност хората не се различават съществено. Но вътрешно хората са несъпоставими по големината на духа; несравнима е способността на разбиране у единия и другия човек. Единият върви, вторият тича, третият лети, а четвъртият пълзи, макар че всички ходят по земята, живеят под едно слънце и всички се наричат хора. Но няма човек, в който да няма проблясък на сили, който да е бил изцяло лишен от възможността да промени житейските си обстоятелства като прояви свободна воля — трябва просто да открие в какво се състои тя. Именно липсата на такова разбиране превръща човека в машина.
Що се отнася до съдбата, нея могат да я променят не само нашите постъпки, но и мислите на другите хора. Често съм срещал примери на недоволство от страна на любеща майка към подрастващото дете. И това тъй или иначе кара детето да страда. То може да се превърне в способен човек, прекрасен специалист, но ако не оправдае надеждите на майка си, за него е достатъчно да го обрече на вечни неудачи. Внимателното изучаване ще помогне да разберем как е станало това, но в детството сме толкова погълнати от собствения си живот и интереси, че не се замисляме какво влияние оказваме върху мислите и чувствата на хората, които ни обкръжават.
Богатият човек е недоволен от своя слуга, говори с него грубо и го наказва, а в същото време не осъзнава колко раним е този слуга, който зависи от него и насила е прикован към това място. Но когато богаташът стигне в своя офис и започва да работи, може да стане жертва на обратното отношение от страна на шефа си, на същото нараняване, което той е нанесъл на душата на другия. Той дори не осъзнава, че слугата, когото е обидил, не е в състояние да му отвърне по същия начин, но разплатата ще дойде от някой друг, независимо, че грубиянът няма да разбере, че това е наказание. Колкото повече размишляваме, толкова повече разбираме как Бог действа посредством всичко живо, дори посредством животните и птиците. И когато сме способни да повярваме в това, няма да ни остава нищо друго, освен да повярваме в думите на Буда, че същността на религията е в това да не вредим. Да не се причинява вреда на другите означава не само да се въздържаме от убийства. Много са били убити без убийство; за да унищожиш човека не е задължително да го убиеш. Поглед, дума или мисъл могат да ранят така, че животът да се окаже по-лош и от смъртта.
Именно това имах предвид, когато писах в „Гайан“: „Мои боси крака! Стъпвайте внимателно по пътя на живота, за да не роптаят бодлите, че ги тъпчете“.
Когато човек започне да мисли за тези неща, той заслужава безкрайно уважение. Ако в това откривате някаква религия, то тя е в уважението на онези чувства, които могат да бъдат ранени в момент на грубост. Ако има място, където живее Бог, то е в сърцето на човека. Грубото докосване до сърцето влияе върху съдбата на човека. Ние дори не можем да си представим, доколкото чуждите чувства могат да променят съдбата ни. Те могат да й повлияят по-силно, отколкото нашите собствени чувства. Нали човек винаги желае за себе си само добро. Никой не иска да бъде нещастен.
Съществуват също и планетарни въздействия. В какво се състоят и какво отношение имат към нас? Отговорът е, че самият човек също е планета. И както една планета е свързана с друга, така и планетите са свързани с човечеството. Естествено, изменението в състоянието на планетите въздейства и влияе върху човешкия живот.
Може да попитате: нима човек е толкова малък, че дори планетите му въздействат? Да, ако се съди по вида му. Външно човек е толкова малък, колкото капка в океана. Ако оприличим планетата с океана, човекът ще бъде капка. Но от гледна точка на вътрешния свят планетата е капка в океана на човека — в океана на неговото сърце. Великият философ Асиф пише: „Мое невежество, в деня, когато ти отстъпиш, моето сърце ще бъде открито и цялата вселена ще се превърне в мехурче в океана на моето сърце“.
Ограничеността, тесногръдието и несъвършенството са резултати от невежеството. Но когато сърцето се разтвори, цялата вселена влиза в него и цялата съдба, с нейните загадки и тайнства, се озовава в ръцете на човека. Така че как трябва да вярваме в съдбата и в свободната воля? Най-добрият начин да се вярва в съдбата е да смятаме, че всички неприятности, през които се е наложило да преминем, са част от съдбата и принадлежат на миналото, и ние вече сме свободни от тях. А най-добрият начин да се разглежда свободната воля, е никога да не забравяме, че всичко, което става, всичко, което е пред нас, е резултат от нашата свободна воля. Да се концентрираме върху мисълта, че нищо лошо няма да ни докосне и всичко хубаво е пред нас. Неправилно е да се мисли, че всичко лошо сякаш ни очаква, скрито в някакво хранилище, че съдбата контролира нашата карма и обричайки ни на страдание, ни наказва, в съгласие с кармата. Онзи, който приема кармата по такъв начин, ще плати висока цена. Колкото повече човек приема кармата в такъв аспект, толкова по-висока цена ще му се наложи да плати.
Човек трябва да достигне до разбирането, че проявяващата се във всички случаи и явления в живота му воля има два аспекта: аспектът на личната воля и аспектът на божията воля. Ако човек пренебрегне божията воля, естествено неговата човешка воля ще понесе безброй трудности и той ще се сблъска с препятствия, защото плува против течението. В този момент, когато човек действа в съгласие, в хармония с божията воля, всичко в живота му е наред.
Някой може да възрази, че животът на такива личности като Христос не е бил лек. Още детството му е бил изпълнен с трудности, родителите му трябвало да бягат в пустинята, а когато се е оказал сред хората, животът му е станал още по-тежък. Всички велики светци и мъдреци са имали тежък живот, нищо не са получавали даром. Но нима те са вървели против съдбата, против волята Божия? Ето как стигаме до извода, че волята Божия среща безброй препятствия, когато се реализира в материален план. В Библията четем: „Да бъде Твоята воля и на земята, както и на небето“ — но на земята не е така лесно да се изпълни Неговата воля, както на небето. Христос ни преподава велик урок, за да разберем, че има воля, която се реализира съзнателно и воля, която работи несъзнателно. Но само съзнателната дейност е божествена проява. Може да изглежда, че божествената воля среща много трудности, но в тези трудности тя винаги открива дълбок смисъл. С други думи, не е важно дадено нещо успех ли е или поражение, за Божествените сили това няма значение, защото всички резултати са успех за Бога. Не е важно също дали човек е победил или е загубил, защото за човека и двата резултата са поражение.
Ако човек е преуспял и е натрупал големи богатства или е достигнал до по-високо положение, какво ще задържи в крайна сметка? Всичко ще отиде в някой, който ще го измъкне от ръцете му. Затова не е важно постигнали ли сме успех или сме претърпели поражение, защото ако постигнем нещо индивидуално, накрая то винаги ще се превърне в поражение. Но ако вършиш богоугодни дела, независимо дали водят до поражение или успех, в края на краищата винаги успяваме. Друго не може и да бъде, в този случай може да има само по беда. Нанак е казал: „Зърното, което намира убежище центъра на мелничния воденичен камък, всъщност се спасява“. Така е и с човека, който запазва близостта си с Бога. Той черпи сили и вдъхновение от него и независимо какви трудности среща, пътят му винаги е равен и накрая ще го доведе където е необходимо.
из.Учението на Суфите