КОСМИЧЕСКА ФОРМА НА КАРМАТА

Когато разглеждаме как действа кармата, трябва да имаме предвид, че човешкият аз, който всъщност представлява истинската същност, най-интимната същност на човека разполага с три инструмента, чрез които се изявява в света: физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло. Човекът всъщност носи със себе си физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло. Той не е нито едно от тези тела, понеже в истинския смисъл той е азът. И азът е този, който изстрадва кармата и който създава карма.

Сега е необходимо да изясним отношението на човека като азово същество към тези три, бих ги назовал, инструментални формации, т.е. физическо, етерно и астрално тяло, за да изградим точно чрез това фундамент за разбиране същността на кармата. И по отношение на кармата ще имаме необходимата гледна точка, за да наблюдаваме физическата, етерната и астралната същност на човека, ако се съобразим със следното.

В света, който заобикаля човека тук на Земята, ние намираме физическото в минералното царство, етерното откриваме как действа в растителното царство, астралното виждаме как действа в животинското царство. В Космоса около Земята ние имаме онзи свят, в който Земята се разпростира във всички посоки. Ние усещаме известно сродство между това, което става на Земята и това, което се намира в Космоса. Но за духовната наука изниква въпросът, дали това сродство е толкова тривиално, както си го представя днес естествената наука?

Днешният естественонаучен светоглед изследва какво живее и какво не живее на Земята според физическите свойства. След това той изследва Слънцето, звездите, Луната и т. н. и намира - с което е особено горд, - че тези тела са същите както Земята.

До тази гледна точка обаче се достига само чрез едно познание, което изобщо не може да обхване самия човек, което всъщност обхваща само извънчовешкото. В момента, в който истински се обхване човекът, като стоящ вътре в Универсума, в същия момент може да се открият взаимните връзки между единичните човешки помощни тела, служещи му като инструменти, - т.е. физическото, етерното и астралното тяло – със съответстващата им същност в Космоса.

Като съответстващ на етерното тяло навън в Космоса откриваме световния етер. Разбира се, етерното тяло на човека има определена човешка структура, то притежава известни форми на движение и др., които са различни от световния етер. Но въпреки това световният етер е от същото естество като човешкото етерно тяло. Също така може да говорим за прилика между това, което се намира в човешкото астрално тяло и определена астралност, която навън в Космоса действа във всички неща и същества. При това откриваме нещо изключително важно, нещо, което по своята същност е съвсем чуждо на днешния човек.

Нека си послужим с една схематична представа: Да си представим тук на Земята човека с неговото етерно тяло /виж рис. средата/, около Земята световния етер /жълто/, който е от същото естество както човешкия етер. В човека имаме също и астралното тяло /тъмни щрихи в жълтото/. В космическото обкръжение също се намира астралност, но къде да я намерим? Къде е тя? Тя може да се намери, но трябва да се досетим какво в Космоса показва астралността, чрез какво тя се изявява: - Някъде, - би трябвало да си кажем, - се намира астралността. - Но дали астралността в Космоса е съвсем невидима, съвсем не възприемаема, или тя наистина може да бъде възприета по някакъв начин? Естествено сам по себе си етерът също първоначално не може да се възприеме с физическите сетива. Когато вие, ако мога така да се изразя, погледнете късче етер, с физическите си сетива, не виждате нищо, вие просто гледате през него, етерът е като едно нищо. Когато обаче обхванете с очи цялото обкръжение на етера, причината да виждате небето синьо, което всъщност също го няма там, е, че вие възприемате края на етера. Вие възприемате етера като синьото на небето. Възприятието на синевата на небето е наистина възприятие на етера. Така, че ние вече можем да кажем: - С това, че възприемаме синьото на небето, /виж рис. синьо/, възприемаме етера от обкръжението ни. -

Най-напред ние виждаме през етера. Той допуска това отначало, но след това се проявява в синьото на небето. Синевата на небето се описва по правилен начин, когато става въпрос за човешкото възприятие и се каже: - Етерът не може да се види, но той се издига до възприемаемост, заради голямата величественост, с която застава в Космоса, като се разкрива в небесната синева. -

Във физическата наука се размишлява материалистично относно небесната синева. За физическата наука е трудно да размишлява разумно, поради простата причина, че тя трябва да е наясно, че там, където е небесната синева, няма нищо физическо. Но поне разумът се напъва да си обясни, как светлинните лъчи се пречупват и рефлектират по особен начин, за да предизвикат синьото в небето. Но точно тук започва влиянието на свръхсетивното. А в Космоса е така, че свръхсетивното вече може да се възприема, но трябва да се открие, там където то става възприемаемо.

 

ПЪЛНИЯТ ТЕКСТ: